Кафенетата в града не са от вчера
Написано на 25.07.2011 от Ради БеляновКога в Харманли се е открило първото кафене, можем само да гадаем, но няма съмнение, че в кервансарая горещата напитка се е сервирала. За състоятелните пътници в тогавашната Османска империя – държавни чиновници, военоначалници и търговци, напитката се е носела в заетите от тях стаи. В зависимост от ранга им, кафетата са се поднасяли от кафеджийския чирак /кафе-оджа/, до управителя на кервансарая. Спазвал се е неписан ритуал, при който особено значение се е придавало на броя на теманетата при влизане и излизане. За най-високопоставените особи, четири били теманетата при влизане и три на заден ход при излизане… Чаят се принасял при същата церемония. И тъй като Коранът забранява на мюсюлманите да консумират алкохол, за подобно нещо правоверните и не помисляли. В харманлийския кервансарай алкохол се е лял без мяра единствено когато кърджалиите на Емин ага го окупирали за няколко месеца и са разигравали денонощно кючеци с гювендиите!
В по-нови времена, от 1938 година, интересни сведения за тогавашните кафенета дава нашият съгражданин Войдин Ихтиманов, известен на по-възрастните граждани с прякора Пандъка, по произход албанец, чиито родители са преселници в Харманли от Прищина. На петнадесет години Пандъка започва трудовата си кариера в качеството на кафеджийски чирак в кафене “Тука е така”, собственост на Димитър Каръка, намиращо се на пъпа на чаршията. На късата уличка “Одрин” по това време е имало няколко кафенета, но да караме подред.
В тия години първото кафене от жп гарата, която се явявала крайна точка на града от югоизточна посока, е било Тарикатовото. То се е намирало на ул. “Ал. Константинов”, на пресечката преди църквата “Св. Иван Рилски”. Сервирало се е кафе а ла турка, предлагало се е лимонада, бяло сладко, цигари. Картите и таблата са започвали от сутринта и след обяд играта е продължавала.
До църквата е било кафенето на дядо Манол. То се явявало сборен пункт на възрастните бежанци, барабар с потурите и калпаците, които не ги сваляли и в горещите летни дни… Правели си моабета тихо и кротко, на кафенце и без карти. На пресечката на улиците “Балкан” и “Ал. Константинов” следвало кафенето на дядо Парчо. Местен жител, при него на кафе отсядали т.нар. окумуш хора.
На двайсетина метра по-нататък било гъмжилото на Дядохасановото кафене. Истинско Вавилонско стълпотворение, то било сборен пункт на българи, турци, цигани, арменци и все още живеещи в града по това време евреи. Всички омешани. Гюрултия от главата нагоре, та до небесата. Трудно му се намирал краят, хеле в по-късните часове, когато имало клиенти с накадени глави от продаваната скришом домашна грозданка… Не че било тайна за властта, че там се играе и комар, ама се гледало през пръсти, щото се разигравали дребни суми.
На сегашния площад “Хорищенци” се кипрело малкото и подредено кафене “Динката”. На няколкото масички придрямвали постоянните му клиенти, все бежанци. На главната улица, тогава носеща звучното име “Станционна”, до Барбовия хан, бил тракийският клуб. Там, под строгите погледи на окачените по стените портрети на капитан Петко войвода и Михаил Маджаров, тракийци пляскали карти на локумче. Минаващият в съботен пазарен ден Михаил Лисков, дядо на сегашния кмет, се отбивал и невинно задавал дежурния си провокационен въпрос на постоянните посетители: “А бя, кога щъ окачите портретите и на другите ви войводи?” Знаел старият македонец къде ги стяга чепикът тракийци, щото голяма им е сиромашията откъм тая страна…
На площада до джамията в неин имот под наем било “Черкезовото кафене”. Постоянните му клиенти били турци и по-дребни търговци. Черкеза продавал и чудесно овче кисело мляко, собствено производство, подквасено в глинени гювечи. За постоянните си клиенти млякото се подквасвало в гърненца по един килограм. За качеството му се съдело, когато клиентите обръщали гърнетата с дъното нагоре, а млякото не помръдвало. Без сегашните консерванти. Овчето му стадо лагерувало в местността Бешката, а кочът му бил със седем рога…
Между магазините на Шахана и хаджи Яню се намирало кафенето на Васил Мавродиев. В него част от местната интелигенция и състоятелни граждани бистрели политиката. Когато градусите се повишавали, се чукало и по масите, кога с вестник, кога с юмрук. Не било и рядкост разгневен партизанин да изскача навънка, ругаейки през зъби…
Калин Банев държал до полицията кафене “Лира”. Нерядко кафеджийски чираци му стряскали дрямката с вика “Пожар!”, за всеобщ кодош на съседите търговци, занаятчии и постовия стражар. Нямал мющерии завалията. От кумова срама, постовият уж се карал на чираците и за застъпничеството си след смяната получавал кафе на аванта…
Кафене “Такев” заемало стратегическата позиция между Гърбавия мост и тогавашната поща, днес Исторически музей. Кой знае защо, малцина му били клиентите, та г-н Такев често замятал въдица в течащата на метри от него Олу дере. Чат-пат спирали, тогава рядко преминаващи по пътя автомобили, та шофьорите правели алъш-вериш по кутия цигари.
Юли, 2006 г.
