Бай Желязко Димов е един от последните “мохикани” от така наречения “черен полк”. Това е 30-ти Шейновски на Негово Величество пехотен полк в някогашния Сеймен /сега Симеоновград/. Името си полкът носи най-вече от изключително големия процент жертви, дадени по време на участието му във Втората световна война. Друго, което ги отличава от останалите участници във войната, е че той, заедно с 23-ти Шипченски и 12-ти Балкански пехотни полкове, на 28 март 1945 г. започват атака без артилерийска подготовка, но под звуците на “Шуми Марица”, свирен от сборен оркестър, непосредствено стоящ зад атакуващите.

Кръстю Латинов

"Трябва да бяше в 37 година /1937г./, га бяхме шилигари с Христозов Герги..." - начена спомените здравият като скала, 92-годишен рогозиновец дядо Кръстю Латинов.... Двамата младоци всяка вечер пояли шилетата около 10-11 ч. на гичита в м. „Голата вода”. Пояли на това място добитъка не само те, но и други чобани и воловари. И на всички пътят им минавал покрай лозето на Господин Бобев-Бобето. Още с прошарването на салкъмите, Бобето залягал вечер в колибата и го пазел от вагабонти. Същата година, в началото на септември, стопанинът отново заел позиция и осъмвал там увит в клашника си.

Една септемврийска вечер, както обикновено, шилигарите подкарали сюрията към гичита. Досами Марица се разминали с по-възрастните си колеги Димитър и Владо. Пътьом разменили някоя приказка, та разбрали, че преди тях с воловете минали в „Селската ада”, Латинов Георги, чичо на дядо Кръстю и зет му Колю Митаков. А адата по това време била забранен участък!

"Таман напоихме хайванчетата и от към лозето на Бобето, се чу страшен гръм. Гаче и земята се затресе. Подплашените шилета се юрнаха, де където очите им видят, а от към лозето Бобето деряши глас, като на умирачка. Ха бре, де бре, събрахме стоката и право фанахме пътя към село" - реди приказката си дядо Кръстю.

По това време Рогозиново е център на община и му са подопечни селата Шишманово, Българин, Доситеево и Коларово. Кмет на селската община е запасния капитан Динков от Стара Загора, ветеран от Дойранската битка, ранен в крака, та понакуцвал. Като фронтовак видял две и двеста, той не си поплювал много-много и респекта от него бил голям. Нямало кой да му скърши думата.

Като се осиферил след взрива, Бобето търчешката алармирал кмета. Без телефон, кмета на часа задействал Недялко Балабана, по това време общински разсилен и той качен на магарето си, завтасал сабахкърши в участъка, в града. По обратния път се върнал придружен от конен стражар.

Към 8 часа сутринта, Балабана потропал по вратите на четиримата чобани, видени вечерта от стопанина на лозето. Един след друг те запристигали в кметството и веднага били окошарени поотделно в различни стаи.

Разпитите продължили до среднощ. На площада през деня било като по панаир време. Народът идвал и си отивал, слухове всякакви се пускали. Домашните на арестуваните им носели за ядене, но едва след полунощ им разрешили да дадат храната и водата на арестантите, тримирили през целия ден.

От проведените разпити нямало резултат. Никой не се признавал за виновен. На другата сутрин, четиримата били подкарани към града.

"И да ти кажа, т'ва да ти духа стражарски кон във врата, не го пожелавам на ник'га. Се едно, че ни си чвяк! Кога ходом, кога търсом, той на коня, ний пред него, не дай боже да та застигне. Колко пъти на опали с широкото на калъчката не помня, ама боя почна, га излянахме от село..." - спомня си старецът.

В участъка ги окаушили пак поотделно. Там вече заиграли и сопи. Биели де къде сварят. Домашните им носели храна, ама на арестантите давали „на час по лъжичка”.

"Т'ва, дали бяши денем или нощем, мира нямахме! Бой и разпити, разпити и бой, та кратиш нямаше. Ама аман-заман, ама сакън, ама кабаят нямам, ма няма да знам... Никой братя не та чува и помощ от нийде. Два деня с Герги издържахме и грях не грях, на третия казахме, че Димитър и Владо трябва да са фърлили бомбата." - отрони с въздишка дядо Кръстю.

Двамата с Георги ги освобождават от ареста и се прибират на село. Димитър и Владо остават в кауша и следствието продължава. На петият месец Димитър е освободен, но Владо стига до съд. На насроченото в Хасковския съд дело, свидетелите Господин Бобев, Васил и Кольо Налбантови оттеглят обвинението и Владо го освобождават.

"Дойде си Владо на село, ама не е същия. От боя, от тормоза беше загрехтял, та чвяк не мясаше. Тръгна пак с 'фците, ама не го бива. И да един ден го намериха прикакулен на брега на Марица. Така си отиде де, за права бога. Пък тя рап'тата била бам башка. Га отивали към „Селската ада”, чичо ми и зет му видели в тъмното двамина да са крият в чилиите. Ония, га усетили, че са видяни, им рекли да си траят, щото и тяхната рап'та не е чиста, демек отивали в забранения участък. Та зат'ва си и траели, и не казвали. Години след 9-ти, чобаните Иван Димитров и Желязко Желев си признаха, че те фърлили бомбата, щото като минавали с 'фците покрай лозето на Бобата, оня ги хукал /псувал/ на майка, та решили да го плашат. Бомбата трябва нашенци да са я донесли, га паднал Одрин, щото тагава млого рогозиновци с колята са били обоз и бол оръжие в ония години имаше в село." - приключи държеливият старец.

Февруари, 2012

Нашият човек не цепел басма даже на офицери от Абвера

Надали преди трийсетина години имаше човек в града, който да не познава Георги Петков – Касапчето...

От отвъдното уж никой не се е върнал, но и тука се оказва, че всяко правило си има своето изключение. Колкото и куриозно да звучи, но на истинско възкресение се натъкнахме само на 10 километра от града. В Иваново.

Ако беше жив, сега дядо Ангел Тончев – Кенана щеше да е на 105 години, ама два пъти не се възкръсва, говорят възрастните ивановци, спомняйки си за необикновената съдба на някогашния биволар.

Родното място на Кенана е Лешниково. Там се появил на бял свят в 1903 година. Нямал и десетина години, когато със сестричката си останали кръгли сираци. И понеже единствената им леля била женена в Иваново, двамата се преселват там и израстват като аргати по чужди къщи. Поотрасналияt Кенан го оженили за ивановката Мара, и тя сирак като него. Накрая на селото, покрай пътя за Лешниково струпали къщурка и заживели. Родили им се и две дъщери.

В текезесарските години Кенана бил биволар. То на Иваново това му е и славата, та го знаят в цяла България. Кога в биволофермата, кога фуражир с натоварена биволска кола, пълна с фураж за добитъка – така му течал животът. Да, ама в един студен есенен ден на 1962 година изглежда му дошло нанагорно. Изморен и изпотен, опънал повечко студена биволска бърканица и вечерта го хвърляло ту в огън, ту се тресял от студ. На сутринта станало ясно, че го е хванала “тънката”.

Видялата се в чудо баба Мара отърчала до стопанския двор. Примолила се на бригадира Янко Дебелия с ремаркето да го закарат до Славяново, но тракторите били излезли. Ха бакалъм, впрегнали биволите и по обяд д-р Гончев, завеждащ славяновския стационар, приел болния.

Ни жив, ни умрял, Кенана го положили на белите чаршафи. Стопанката, като му оставила две жълти лимонади до леглото, обърнала биволите и хванала обратния път за Иваново.

Няма да знам как са го церяли, щото и баба Мара не знаеше, но след някой ден се обадили по телефона на Лозю в кметството, че нашият чиляк се споминал, реди зетят на Кенана, Вълчо Бозаков – Бозака. 75-годишният Бозак станал зет в къщата на Кенана в 1964 година, та разказва историята по спомени от бабалъка и тъщата.

И понеже текезесарската работа край нямала, Кенана го прибрали от болничната морга след два дена!

- Помня дъщерите му га докараха тетьо им. Бяха облякани целите в черни дрипи и купуваха бонбони за раздаване - нарежда и 80-годишната баба Дяля. И заедно с други жени, както си му е редът, тръгнали да закичат умрелия...

- Га утидъхми, там веки бяха утишли баба Божана и баба Танаска - продължава бабата. - Дъщерите припяваха, дяцата бяха напъдени на двора, да не гледат. Ний пък, докато да са прекръстим и кажем “Бог да го прости!”, баба Божана 'зе да обарва умрелия и не щеш ли, дръпна се кат' опарена и викна: “Мър Маро, чиляка ти е истинал мъри, пък сърцето му тупа!”.

Женската команда се оказала къде-къде повече в час, отколкото д-р Гончев. И като почнали едни разтривки с газ, с мас, та изкуствено дишане и по някое време Кенана току изхриптял. В началото се чувало едно леко къркорене от гърлото му, като кога изливаш лимонада от стъклено шише. След около половин час, при всяко притискане на гръдния кош, следвало “Хък, хък, хък”. По някое време левият му клепач затрептял, затрептял като на кон, когато е накацан от мушички и окото му се отворило. Да след малко, и другото прогледнало. Бре?! Тихо свирукане се чуло и от посинелия му като патладжан нос. Задишал на пресекулки. Кенана възкръснал!

През това време дворът се напълнил най-вече с жени. През минута, през две, съгледвачки влизали вътре при санитарната команда и изнасяли горещи новини от мястото на събитието. Баба Божана била във вихъра си. Нейното име било в устата на женската публика. Надошлите пък мъже от близкия стопански двор клечали отвън на поляната и като придръпвали от цигарите, умували дали Кенана е влизал някога в черква! Никой не помнел да го е виждал в божия дом и свещ да запали.

По икиндия баба Божана дала нареждане да се намери шише с биберон и да се свари биволско мляко. След час Кенана поел първата глътка.

Събраният народ си поел на смрачаване пътя за вкъщи. Всеки по своему тълкувал поличбата. Едни предполагали, че това ще да е работа на всевишния, други само допълняли, че така му било писано, трети пък го свързвали с родното му село, дето уж върколаци и самодиви ведно играели по нощите на чуката “Кука срана”, та може да е белязан от тях!

На следващата сутрин, загладнелият Кенан се “преборил” с цяла паница домашна трахана с биволско мляко. След месец отново с остен в ръка подкарал биволите и фуража. Аратлици го подпитвали, аджеба как е на оня свят, на което ивановският Иисус Христос им казвал: “Хванете си с ръцете големите пръсти на краката, та да мога да ви обясня”!

Виж, баба Божана и баба Танаска още същата есен от Карабаа се сдобили с шарени чюмбери, подарък от баба Мара.

Кроткият Кенан живял цели 15 години след възкресението си. Споминал се в 1977 година.

Февруари, 2008 г.

Остатъците от мераклията

В закътаното „Дядо Мильово дере”, повече от 30 години обитавано от потомствения чобанин Димо Желязков-Овчаровеца /120 овце, две свине майки, кокошки, гълъби/, мине не мине някое време и току му се случи на човека някоя случка, дето да я търсиш, не мож я намери...

Точно преди 115 години, в селско семейство се ражда Тодор Вълков. Селото е Бунакли. После, в 1896 г., го прекръстват на Княз Кирилово, по случай раждането на втория царски син.

Костадин Димитров Попвасилев (Динко Веряна) е роден на 14.09.1919 г. в Свободната зона (Френско-английска) в гр. Ксанти, днешна Гърция. Образование – средно. С две дъщери – лекарки. От 1978 г. е пенсионер. Ляга и става с мечтата за Македония. Настолни книги: “Записки по българските въстания”, “Ботевите четници разказват” и “От Витоша до Грамос”. Националист, патриот. Девиз: “България над всичко!”