Вахтмистър Димитров - непобедим в кушията на Тодоровден

Баща ми започва службата си в 6-ти конен полк в 1921 г., разказва синът му Митко Офицерчето. След полагането на клетвата е изпратен в София в подофицерската кавалерийска школа. Завършва я като първенец на випуска и само липсата на диплома за средно образование му препречва пътя за офицерски пагони. Завръщайки се в полка, едновременно със служебните си задължения, под ръководството на поручик Семов, изтъкнат за времето си състезател-кавалерист, започва усилени тренировки по обездка, стипълчейз, волтижировка – все кавалерийски дисциплини. За отбелязване е, че по това време в 6-ти конен полк служат много харманлийци. 

Повечето от тях са добри кавалеристи и състезатели. Това са Гено Тантиката, Боян Попов-Бобито, Димо Златков-Трамбовката, Тильо Демирев и други. Всяка година на Тодоровден в присъствието на духовенство, полковото командване, пред първенците на града и обществеността са се провеждали конни надбягвания – кушия. Начело с военната духова музика целият конен полк минавал в тържествен марш по главната улица, аплодиран от гражданите. След това състезателите се насочвали към Тарабановата мелница. Там бил стартът. Финалната права минавала в близост до “Фъртола”, това беше на 200 м от Гърбавия мост, в посока към мелницата. Състезанието започваха войниците, след тях подофицерите и вахтмистрите, и го завършваха офицерите.

Баща ми започва активна състезателна дейност от 1924 г. Също като генерал Владимир Стойчев участва във всички кавалерийски дисциплини в подофицерския клас. За него нямаше тайни нито стипълчейзът, нито волтижировката, нито кушиите. Никога не е бил втори. Най-много ценеше шампионската си титла от 1932 година, извоювана в Пловдив с коня Елит. На това състезание, при стипълчейза съдиите не отчитат резултатите от посичането на тиквите. Тогава баща ми иска повторна проверка с негово участие и съдийската колегия остава втрещена, като вижда, че и петте тикви са прерязани, но ударите със сабята били толкова бързи, че те просто не са паднали. На волтижировката пък той прескочил коня 16 пъти. Това било нещо невиждано дотогава на държавно първенство. За проявената ловкост получил награда - стенен часовник “Юхас”, който доскоро висеше в коридора на БКС. Ако някой го е запазил, искам да го откупя, защото е семейна реликва, моли г-н Тодоров.

За последен път баща ми се състезава през 1934 година, продължава Митко Офицерчето.  Тогава той бе предизвикан от колегите си: “Тодор остаря и не го бива вече”. Без кой знае каква предварителна подготовка, с коня си Елит на кушията на Тодоровден, той изпревари останалите състезатели с две конски дължини. Тогава получи и последната си награда като състезател. Беше ръчен часовник, връчи му го лично командирът на полка. Баща ми се извърна към мен и майка ми и го хвърли в скута й. С този жест искаше да ядоса колегите си, които истински му завиждаха.

Една година след като излезе в запаса, пенсията на Тодор Димитров беше отнета. През 53-та го вкараха в килиите на Държавна сигурност. След няколко месеца беше осъден на 6 години и половина, защото участвал с ескадрона си в акция срещу Митьо Ганевата чета в славяновското землище. В Белене изкара 3 години и половина и в 56-та започна от нулата, за да се пенсионира с 40 лева пенсия. Отиде си от този свят през 1983 г., завърши разказа си Митко Офицерчето.

Март, 2000 г.