Информационен портал на Харманли и региона

Без съмнение, цар Борис III е една от емблематичните фигури в държавния живот в историята на Третата българска държава. Стоейки четвърт век начело на страната в период на изострени вътрешно политически борби, конфронтация, световна икономическа криза и световна война, управлението му има своите плюсове и минуси. В едно обаче никой историк не може да не се съгласи, че държавните интереси са стояли пред него през цялото му царуване като приоритет №1. Изключителната му популярност, дошла като плод на мъдрото му управление е и фактора, допринесъл за любовта на народа. 68 години след кончината му, немалка част от възрастното поколение с носталгия и уважение споменава името му.

Легенди се носят за спорадичното му присъствие, кога на лов, кога на маневри, кога по държавни дела в града и общината ни. Попаднах на един такъв спомен в почти неизвестната у нас книга „Бялата гвардия на Балканите”, на възпитаника на Кримският кадетски корпус, випусник на последния /1923г/ випуск на прославеното в Руската военна история, Сергиевско артилерийско училище, пор. Михаил Каратеев.

Младият кадет постъпва през 1919 г. в „бялата” Доброволческа армия. От пролетта на 1920 г. служи като артилерист на есминеца „Безпокойни”. Кавалер е на Георгиевски кръст за храброст-четвърта степен. Постъпва през 1921 година в Сергиевското артилерийско училище, което по това време е евакуирано в Търново-Сеймен, дн. Симеоновград. Дословно предавам текста от книгата свързан с Царя.

„Една вечер някой пусна слуха в казармата, че на следващия ден, с влак от София, през Търново-Сеймен за Ямбол, ще пристигне цар Борис.По нашето руско разбиране това беше изключително събитие. И понеже официално никой от местната власт нищо не ни съобщи, а и в града не се забелязваха никакви приготовления, помислихме че това са празни приказки.

Въпреки това ние, шестима току що произведени подпоручици, решихме да поразходим новите си парадни униформи същият ден до гарата и изплакнем очите си ако не с царската особа, то поне с пътуващата нежна част от софийската публика!

Търново-Сейменската ж.п. гара сама по себе си беше съвършено незначителна. Но ежедневно в двете посоки минаваше международния експресен влак Париж-Константинопол. И двете композиции спираха за по половин час, та мнозина пасажери слизаха на перона да се разходят или посещаваха гаровият ресторант, който се отличаваше с богата гама напитки, красящи лавиците на бюфета. Неведнъж, когато портфейлите ни ги стопляха едри финикийски знаци, ние също си позволявахме лукса да почерпим измъчените си души на „висшем уровне”.

Ние шестимата , разбира се, отидохме доста по-рано на гарата. Посрещнахме влака за Ямбол стоейки на перона, с надежда да видим царски вагон, военна охрана, членове на свитата и всички признаци за визсочайше присъствие. Но нищо подобно не видяхме. Това си беше редовен пътнически влак с редови пасажери.

Разочаровани, ние се отправихме за бюфета и набързо пийнахме по чашка ликьор „Вишнева костилка”. После отново излязохме на перона и наперено, като млади петлета тракайки с шпорите си, заразглеждахме през прозорците седящата във вагоните публика и най-вече идващите от столицата дами. При съзерцание, на вид уж хрисимите български жени, видимо започват да кокетничат и пълнят очите на ценителите на изяществото и красотата. Ефекта и този път се получи и направеният пасажерски преглед напълно ни задоволи!

Когато ние стигнахме до локомотива, до него, гледайки нещо между колелата с гаечен ключ в ръка, с кожена куртка и каскет, стоеше машиниста. Не му обърнахме внимание, но очевидно чувайки звъна на нашите шпори, той се обърна и погледна към нас. Неговото слабо лице и дълъг нос ми се сториха твърде познати.

-А, руские офицеры! - произнесе машиниста.Той гледаше към нас със сериозно изражение на лицето и само очите му се усмихваха.

-Не,я болгар- отвърна той и сега вече се усмихна с цялото си лице.

-Карай, защо още стоиш и кого чакаш. Разписание гониш, драги!- скара му се в този миг дошлият дежурен началник на станцията. - Звънецът би а влакът още не е тръгнал!

Машинистът ловко се качи по стълбата и влезе в кабината на локомотива. Като погледна през прозорчето, наду свирката и помаха с ръка.

-Братцы, та това е самият цар! - гръмко извика някой от нас и тогава аз загрях, че това лице ми е познато от портретите. Ние като по команда се изпънахме в стойка мирно и замръзнахме, взимайки за почест. „Машиниста” благосклонно кимна и пусна в движение локомотива.

Ошашавени от стоварилото ни се изневиделица по бедните ни глави произшествие, спорейки дали това е бил царя или не, ние запитахме началника на станцията с когото се познавахме.

-Да бе, това беше цар Борис - отговори ни на въпроса. - Нима не сте слушали за неговото хоби. Той издържа изпит за машинист І-ва класа, получи право да кара пътнически влакове и понякога за развлечение подменя по някоя линия дежурния машинист.

-А вие защо знаейки че това е Царя, така го ругахте - попитах с оттенък на осъждане.

-На него това му харесва, знаем му вкуса. Началниците на станциите разбира се отрано ги предупреждават от София, че еди кой си влак по еди коя си линия го кара Царя. На нас началството ни е заповядало, „да не го познаваме” и да се отнасяме така както към редови машинист.

Българите обичаха своя цар и той напълно го заслужаваше. Даже местните комунисти говориха за него с уважение и без злоба, затова и той такива разходки си ги правеше без всякакъв риск. Времената бяха други, нямаше ги „спортсмените” занимаващи се с мокри дела под знамето на борбата за по-добро бъдеще на човечеството или за „социална справедливост”!

Споменавайки тази случка, състояла се в Търново-Сеймен дн. Симеоновград, напомням на по-младите читатели, че някъде до началото на 60-години на миналия век, той беше административно подчинен на най-голямата тогава околия в страната-Харманлийската.