Информационен портал на Харманли и региона

Делчо Коцев

Ровейки се в миналото на нашият град, бавно и полека търсещият се натъква на личности забравени от времето, но достойни с делата си да бъдат увековечени за бъдните поколения. За да им служат за пример! Така напоследък станалите известни от публикации в местните медии имена на Янаки Гочев, Марин Гогов /Георгиев/ и Мария Лискова /Скендерова/ се нарежда и четвърто име, това на никому неизвестния досега, Делчо Коцев.

Оказва се, че съгражданинът ни Делчо Коцев, роден в далечната 1876 година е поел пътя на професионален революционер едва 19 годишен. Той е инициаторът и пръв председател на основаният от група ученици от Самоковското железарско училище на Тайният Македонски Революционен Комитет /ТМРК/ на името на „Трайко Китанчев”. Като неин председател влиза във връзка със Задграничното представителство на ВМОРО в София.

Лично Гоце Делчев проявява интерес към новосъздадената младежка революционна организация и отива в Самоков. Там на място той се запознава с устава и целите на организацията и насърчава работата им. Съумява да привлече и създадената в същото училище социалистическа група, трансформирайки и привличайки я към ТМРК. Така младежката организация набъбва до 40 човека. По-късно към нея се присъединяват ученици от горните класове от Самоковският американски протестантски колеж. Организацията подпомага нелегалната дейност на ВМОРО-набира революционери, събира средства, пренася оръжие към Македония, укрива и подпомага четници. Интересно е да се отбележи, че трима членове на организацията са от Македония, останалите все от Княжеството.

Младежката революционна организация цели три години остава неразкрита от властта. В 1900 година тя ги разкрива и всички членове са изключени от училище. Повечето поемат пътя към вътрешността на Македония и стават активни дейци на ВМОРО в качеството си на войводи инструктори и секретари на чети.

Делчо Коцев е приет същата година в четата на Христо Чернопеев, един от легендарните войводи на ВМОРО. Почти година обикаля из пределите на Македония.

Следващата 1901година е командирован като инструктор в Странджа, където под воеводството на Георги Кондолов, създават организационна мрежа на ВМОРО в Малкотърновски и Лозенградски райони.

През 1902 година Делчо Коцев е отново в четата на Хр. Чернопеев. В средата на септември същата година четите на Хр. Чернопеев, Славчо Ковачев и Кръстьо Асенов, западно от Струма в Горноджумайско, се противопоставят на четите на мичман Саев и Лефтеров, против вдигането на въстанието от Върховният Македонски комитет под ръководството на ген.Цончев-Михайловски. Присъствието им, увещанията и предупрежденията несъмнено възпират голяма част от населението да не участва, но не са успели да го възпрат напълно. На 23.09. пуква първата пушка в с. Железница. Смазано бързо от аскера, този опит за въстание не донася нищо положително. Поради ограниченият му характер, жертвите са сравнително малко, но близо 2500 души са принудени да оставят опожарените си домове и търсят спасение в България.

В началото на 1903 година идва звездния час на нашият съгражданин. С натрупаният опит като четник, инструктор и секретар на чета, след решението на ВМОРО за вдигане на въстание, Делчо Коцев е назначен за войвода на чета, определена да действа в района на Кочанско. Младият войвода съумява да снабди четниците си с първокласните за времето си карабини „Манлихер” и по 300 патрона на човек. Когато в Кюстендилско четата се събира с четите на Хр. Чернопеев, Петър Самарджиев, кап. Георги Тренев, Панайот Байчев и Никола Жеков, единствено само четниците на кап. Георги Тренев не хвърлят завистливи погледи към лъскавите карабини. Шестте чети не остават незабелязани при навлизането в Македония. Преди още да се насочат към определените им райони, водят продължително сражение с турският аскер. Вечерта четите се разделят и всяка поема пътя към назначението си.

Младият войвода с четата си до началото на въстанието води военно обучение със създадените от ВМОРО селски милиции. Работи и за снабдяването им с оръжие и боеприпаси.

След обявяването на Илинденското въстание, сраженията в Кочанско започват в началото на септември. До тогава положението в района е овладяно от въстаниците. След като въстаническото разузнаване донася, че към Кочани се насочва хилядна редовна войска, четите на Хр. Чернопеев, Петър Самарджиев, Кирил Пърличев, Никола Желев, кап.Тренев и Делчо Коцев се обединяват. На 5-ти септември започва голямо сражение при с. Витоша, между редовна войска и повече от 250 четници. Заели здрава позиция, сборната чета устоява на натиска на хилядния аскер и при проверката направена вечерта се оказва, че освен няколко леко ранени, битката приключва за деня без жертви.

На вторият ден се разразява силна буря, а гъста мъгла позволява на аскера на няколко пъти да атакува на юруш четническите позиции. Отбранителната позиция е разкъсана. Четите на Чернопеев и Коцев отстъпват към Ново село и през третият ден водят сражение до вечерта.

Битка с многобройния противник водят и другите чети на историческият връх „Султан тепе”. Две планински оръдия /топра катър/ през целият ден обстрелват позициите на четниците. В тази битка от тях загиват повече от 40. През нощта останалите живи съумяват да се изтеглят.

Между 5 и 20 септември, четата на Делчо Коцев води още четири сражения. Последното голямо сражение с турците, четата дава до с.Пресека-Кочанско. Скоро след това получава указание от Главния щаб на въстанието да прекрати активната дейност и с останалите живи четници да се прибере в България.

След завръщането си в Княжеството, войводата продължава да участва активно в дейността на ВМОРО. Но каква е тази дейност, пишещият така и не можа да намери източници и тя поне на този етап си остава неосветена. Знае се, че е починал в 1956 година, но в местните регистри не фигурира. Дали е оставил някакви спомени или архив, поне във фондовете на Националната библиотека „Кирил и Методий” няма. Може би във фондовете на Македонският институт да има, но трябва да се потърси.

Въпреки и закъснялото с десетилетия призвание, горепосочените четирима харманлийски поборници, трябва по подобаващ начин да бъдат зачетени от нашата общественост. Още повече, че други по всяка вероятност няма. А както си го знаем, градът ни и преди, и сега е богат на „борци за социална справедливост” и професионални „патриоти” и кът откъм национал-революционери!